— Нямаме време за губене — мърмореше недоволно Луис. За стотен път преглеждаше записките си в опити да се отърси от нелепото откритие. Наистина ли бе допуснал непростима грешка? Нима се бе подвел по всеобщата хипноза за мистификация на Голямата тройка?
Трите най-известни пирамиди на някогашен Египет се свързвали през вековете с различни теории, в които загадъчният им придружител — Сфинксът, бе ту включван, ту изключван. Тайните общества на Земята неизменно се обръщали към Египет, опитвайки се да си присвоят правата на наследници на една изчезнала цивилизация. Религии и секти, учени и авантюристи се надпреварвали да възхваляват мъдростта на древните, макар единственото знание, към което всички се стремели, да било тайната на безсмъртието. Заради него столетия наред бяха пълзели из галерии и шахти в търсене на отговори.
Макар и не най-голямата в света, Великата пирамида в Гиза се беше оказала „най-надупчената“ и най-подходяща за изграждане на хипотези — с шахтите високо в тялото си, със скритите помещения, някои от които достъпни само от роботи, с безумно точната си астрономическа ориентация… Споровете около първоначалното й предназначение така и не стихнали, а съзвездието Орион било една от първите дестинации на Пионерите в техните търсения. Но, доколкото можеше да се вярва на историята, около нито една от звездите му не намерили дом. И загадката останала.
Когато математическите му занимания го бяха отвели към пирамидите, Луис бе привлечен от загадъчното обаяние на Великата пирамида и вдъхновен от необятните възможности за нейното „решаване“. Скоро той се превърна в един от онези изследователи, които строяха хипотези с фанатичната увереност, че няма друго вярно обяснение освен тяхното.
Беше разработил последните си модели въз основа на собствени предположения и с помощта на брат си ги беше предал на Оливър. Но Ален не можа да донесе от Хайтек положителни оценки. Всъщност такива изобщо не бяха пристигали. Луис отдаде неуспехите на небрежността на стария си приятел и продължи да следва „пирамидалната“ си теория.
Беше убеден в правотата си не само защото Лили вярваше в него, а и защото новото попълнение на тима им — Паскал Амол, се беше изказал доста ласкаво за моделите на акада. Амол може и да беше хиперсоциален, но Луис знаеше, че е един от най-добрите съвременни математици. Доброто мнение на професионалиста го мотивира допълнително. Беше изключително щастлив, когато Лили и Паскал му съобщиха идеята за пътуване до Града на миналото. Възприе я като още едно признание за значимостта на труда му. Може би затова не ги укори за многото неизвестни в плана. Но сега, когато бе открил собствената си грешка, бе обзет от угризения за проявеното тщестлавие.
Даде си сметка, че пирамидите, които познаваха, бяха материални. Строени преди хилядолетия по всички континенти, те се извисяваха в своята недостижимост векове наред. Пазеха тайни и най-голямата от всички бе, че хората така и не бяха успели да дадат задоволително обяснение за съществуването им. Гробници, ритуални храмове, астрономически обсерватории, космически радиофарове, проекции на съзвездия, врати към боговете — това беше малка част от предполагаемите им функции. Често тезите на колегите му не можеха нито да се докажат, нито да се отрекат.
Но макар да не си признаваха, всички се изкушаваха от възможността да открият непознати енергии. И ги търсеха във вътрешността на пирамидите.
Този стремеж бе насочил Луис към един различен подход, който можеше да се превърне в закономерната стъпка напред.
Пирамидата, която напоследък бе обсебила ума му, не беше материална, а енергийна.
Верен на принципа „най-важното е невидимо за очите“, той беше изчислил евентуалното й съществуване някъде в югоизточния край на някогашния континент Европа — там, където през вековете се бяха пресичали много нулеви и предкосмически култури. Академичните среди на Да Винчи все още спореха дали в предкосмическата епоха населението е принадлежало на Последната Римска империя или е било част от експерименталната Москуска империя, зародила се след упадъка на първата. Мястото било притегателно за всякакви преселници — завоеватели, бегълци, бездомници. Още една причина — този път за етнолози и антрополози, да се замерят с предположения и артефакти.
Беше сигурен, че невидимата пирамида съществува. Тревожеше го единствено въпросът как толкова векове се беше изплъзвала от погледа на учени и авантюристи. Можеше ли да се надява, че някога ще влезе в учебниците като… „пирамида на Варан“?
Притвори очи и се усмихна.
— Викал си ме? — обади се още с влизането си Лили. Беше застанала на вратата му — както винаги лъчезарна и готова да се притече на помощ.
— Имаш ли новини от Паскал? — подхвана деловия й тон Луис. Служебната сдържаност беше единственото, което го спасяваше от бурята, бушуваща в сърцето му всеки път, щом зърнеше чернокосата студентка.
Тя поклати тъжно глава. Все още нямаха вест от Пако. Не знаеше нито къде бе отседнал, нито докъде беше стигнал в пътуването си. Луис вероятно имаше нова информация и се надяваше тя да я предаде. Но за момента Лили се чувстваше безпомощна.
Погледна го. Акадът беше вглъбен в някаква мисъл. Върху лицето му бе паднала сянка, веждите му несигурно потрепваха, а очите му издаваха объркване.
— Какво се е случило? — запита с тревога Лили.
Отговорът дойде след кратко колебание:
— Трябва да го намерим преди да е нарушил реда.
Тя напълно се обърка:
— Да наруши реда? За какво говориш?
— Знаеш, че достъпът до оригиналите на Голямата тройка е забранен — погледна я Луис със странно изражение.
Тя мълчаливо потвърди и допълни:
— Така е. Но когато обсъждахме варианти как човек да се добере до тях, ти не се възпротиви.
Акадът сведе глава и замислено затърка брадичката си. Да изрече гласно грешката се оказа по-трудно, отколкото предполагаше. Нямаше избор. Погледна младата жена в очите и въздъхна:
— Тогава все още мислех, че там ще открием отговорите. Съжалявам.
Лили продължаваше да го гледа безмълвно. Очите й се разшириха, а дишането й бе учестено.
— Съжалявам — повтори Луис. — Не е необходимо Паскал да нарушава правилата. Във Великата пирамида няма нищо за нас.
