Когато чу, че я разпределят на Божата планета, Касиопея усети върху себе си поглед, изпълнен с неприкрита омраза. Огледа се. Беше й трудно да повярва, че погледът е на Мери-Ан. От една страна, защото не разбираше с какво би могла да предизвика подобно чувство, а от друга – защото самата Мери-Ан бе прокламирала многократно, че нейният бог значи любов.
─ Може би по някакъв начин се чувства застрашена от теб – беше й прошепнала Барби, която никога не бе симпатизирала на смуглата богопоклонничка. Смяташе я за страхлива и лицемерна.
Каси бе израсла сред безгрижното общество на творци, чиято основна грижа бе да представят новото си произведение по подходящ начин. Лицемерието в нейния свят се свеждаше до задължителните ръкопляскания и одобрителни възгласи при първоначалното представяне. След него авторът така или иначе научаваше истинското място на своята творба. Критиките – устни или писмени – винаги стигаха до него, заедно с имената на рецензентите. Никой не обръщаше внимание на анонимни мнения. В Аполония считаха, че един творец се изразява чрез всяка дума, нота или щрих – включително и когато рецензира свой събрат. Да търсиш анонимност означаваше да се съмняваш в собствения си талант. Макар и с други критерии, учените от Верн споделяха това мнение.
Да Винчи беше свят на изявата. Анонимността в него беше равнозначна на бездарност.
Затова на Касиопея й беше трудно да проумее света, в който попадна. Там анонимността не беше недостатък, тя беше поощрявана.
Още с излизането си от Входната точка, тя получи идентификационен номер и направление. От този момент се превърна само в още един жител на планетата. Никой не търсеше мнението й, защото то беше без значение. Единствено думите на жреците бяха приемани сериозно. Те определяха правилата в гъсто населения религиозен свят.
Божата планета бе единствената, на която Академията не беше една. Наистина, Училището, което даваше общото образование на младите хора и завършваше с разпределението им, беше едно-единствено и в него преподаваха учители от Земята – както във всички останали светове. Но за специализираното обучение след Разпределението всяка религия бе изградила своя Академия, в която да подготвя своите вярващи за житейския им път.
Хората на планетата бяха разделени – както някога са били на Земята, а може би и по-силно, защото преди Разселването на Земята е имало както вярващи, така и невярващи. Последните със сигурност са се опитвали да се сближат със себеподобните си. Но в света, в който бе попаднала Касиопея, идваха само вярващи. И изолацията между отделните религиозни групи бе пълна.
Направлението, което получи, бе за Мъгливия остров. Стори й се подходящо название, тъй като все още нямаше обяснение защо бе изпратена именно тук. Не вярваше нито в измъчения бог на Мери-Ан, нито в този на дългобрадите, сластно усмихващи се мъже, с увити кърпи по главите, нито в многоръките статуи, обкичени с цветя, нито в очевидно мрачния идол на хората с черни кожени дрехи и мъртвешки гримирани лица.
За свое учудване Каси откри, че въпреки очевидните различия и непоносимостта си един към друг, всички тези хора се отнасяха с еднаква неприязън към нейното местоназначение. “Гнездо на змии” и производните на тази фраза бяха най-често употребяваните изрази, който чуваше тя за себе си и за Мъгливия остров, докато чакаше да я отведат.
Оказа се, че корабът, който очакват, е обикновен плавателен съд. На Божата планета не ползваха въздушен транспорт. Не се доверяваха и на роботите. Почти всички дейности се извършваха от хора и животни. Касиопея установи това по време на пребиваването си в хотела на Преддверието – така наричаха тук селището, разположено около Входната точка, обслужващо пътниците на тунелното трасе.
Преддверието беше нещо като транспортен център, единственото място с удобен превоз към отделните Свещени земи – територии на различните религиозни общности. Може би затова и Училището се намираше тук – удобна спирка за учениците от всички краища на планетата, както и за техните родители.
Докато пребиваваха в Преддверието, хората се настаняваха в някой от хотелите, които – за учудване на Касиопея – подбираха гостите си не на религиозен, а на йерархичен принцип. Имаше хотели за висши жреци, за средна категория жреци, за “почитани” и “обикновени” жители.
Каси бе изпратена в един от “обикновените” хотели. За щастие, родителите на Мери-Ан трябва да бяха “почитани”, защото тя отседна на друго място.
─ В нашия свят всеки си знае мястото, дъще – просвещаваше Каси една забрадена жена на средна възраст, с чиято дъщеря се беше запознала на закуска.
─ Така е във всички светове – вмъкна Каси.
─ Защото Бог се грижи за всичките си деца.
─ Извинете ме, госпожо, но кой точно бог? На тази планета има толкова много…
Жената се усмихна снизходително и се наведе към пришълката:
─ Когато Го срещнеш, ще Го познаеш – каза загадъчно тя.
Тъй като не знаеше какво да отговори, а се страхуваше да не обиди събеседничката си, Каси реши да смени темата:
─ Забелязах, че на този свят жените обичат да покриват главите си, но го правят по различен начин. Кажете ми, кой е най-модерният стил в момента?
Изглежда беше сгрешила нещо, защото жената студено се отдръпна:
─ Тази планета не е подвластна на модата, момиче. Жената покрива главата си според изискванията на собствената си религия.
Огледа я изпитателно и запита с подозрение:
─ А ти от коя вяра си? Не мога да позная по дрехите ти. Не си тукашна, но трябва да свикнеш да се обличаш прилично, щом ще живееш тук.
─ Аз… не знам, не съм вярваща – отвърна объркано Каси. – Бях разпределена.
─ Писаното е писано – промърмори философски жената. – Кажи ми закъде пътуваш и аз ще ти кажа какво ти приляга да носиш.
─ Чакам кораба за Мъгливия остров.
Жената подскочи от изненада, след това изведнъж заговори за някаква забравена работа и се сбогува набързо.
Каси се загледа подире й и тъжно въздъхна:
─ Какъвто и да е този остров, очевидно е най-непопулярното място в този свят – рече замислено. – Въпросът е защо аз съм изпратена там?
